Книга с опит за дописани приказки...


Няма сън за този неутолим град. Има опит за просъница, като река с намаляваща вода.Тогава нощните вестници изглеждат като цветя. Те се продават с още топъл дъх. На движение или миг, в който времето не бърза. Понякога хората купуват, и цветя, и нощни вестници. Удобна смесица от настроение и ехо. В тези късни часове искам да взема поезия, да я видя-без да я купувам. Момичето, което държи тези намаляващи купчини, идва до мен. Не сме на спирка, а и няма разписание. Наричам го сходство на непознати. С тази мисъл-често пресичам. Всякакви препълнени улици.
Тя ми се усмихва. Не заради мен. А заради липса на самота.
-Търся поезия-казвам и се вглеждам, като познат наивник.
-Не продавам поезия. Аз я чета.
Прекалено хубав отговор. Точно, когато уличните лампи се споглеждат. А звездите сънуват облаци.
-Ваши стихове, които...
-Изключено.
-Не, включено е.
В този момент разбирам...Тя не чете поезия, защото я вижда. Пред една витрина, която има стъкло, като завеса. Известните пет ъгъла се оглеждат като самотници. Единият е излишен, защото на него има платно. Под което дописвах стих. Тя бе видяла това, защото между нощните вестници имаше книга. С недописани приказки. Когато не я чете-тя ги вижда.