стихове


Надявам се тези стихове да са миг споделена красота с този, който ги чете в този момент. Защото Животът има много лица - усмихнати и разплакани, добри и озлобени, но само когато обичаш си истински ЖИВ.




Изливам водопада на косите си в прибоя,
сливам се с морската пяна.

Любов, ела на брега на морето,
в мълчанието на лунната пътека,
тихо ме повикай!

Влез в морната вечерна прохлада на водите
и аз, ще бъда с теб.

Във вечността, на кроткия плисък на вълните
е мълчаливата ми клетва за вярност.

С вълните се докосвам до брега
и мълчаливо те очаквам,
разтворена в безкрая на морските течения.

В ласкавия танц на водораслите
спят изоставените ми детски мечти.

Ела на брега, ще облея с везана пяна нозете ти.

Ела при извора на Водите -
с дъха на вятъра - навътре, навътре -
към извора на Водите, в дъното на Нищото.

Ела край брега,
и ще изляза от трептението на първородните,
в сумрака към теб ще пристъпя,
с длан ще докосна неспокойни гърди.
Ще се прелея в тихото пространство,
скрито в дълбините на очите ти.
Ще заплувам към Извора на Водите.

В мълчанието и грохота на водната стихия
Аз те очаквам.
И вълните несмело те търсят
по каменисти и пясъчни плажове. 


***


Обичаше ме - преданно и силно,
в мълчание сърцето си обви
Но твоите очи признаваха свенливо,
това което сърцето ти не смееше
да промълви.

И плашеше ме нежната ти вярност,
и силата, с която толкоз дълго устоя
да бъдеш с мен като приятел,
без твоя някога да бъда аз.

Тъй дълго сгряваше ме твоята стаена обич,
и топлината в тъжната усмивка и в гласа
тъй дълго тайничко се молех
да ме разлюбиш и да спре да те боли.

С такава нежност тайно се надявах,
да видя във очите ти искри,
да срещнеш най-красивата любов,
която, сърцето ти да приюти.

Как искаше ми се да мога да отвърна,
на тази истинска, изстрадана любов.
Как искаше ми се да те прегърна,
и като теб - с усмивка мълчалива -
да ти призная своята любов.

Но нямам власт над своето сърце разбито -
неведома при него идва любовта.
Обича пламенно и предано и диво,
после изгаря на кладите на своята
Несбъдната любов.

Ако съдбата беше пожелала да съм твоя,
аз щях да бъда най-щастливата жена.
Но няма сила на света, която
да има власт над Любовта.

Такава е съдбата ми - "Анастасия",
Любов, възкръсваща от пепелта
и сякаш за да сбъдна свойто име
животът ми е храм на Любовта.



Не искам да разместя и прашинка,нито
да разклащам опорите на твоя свят.
Не искам да съм аз жената,
с която си, която си мечтал.
Не искам и да знаеш мойто име:
за да не изкушавам твоята душа,
с вълшебството на моята усмивка.

Видях във тебе нещо истински красиво:
изящно мъжество от плът и кръв
което винаги по малко ще обичам.
Но с присъствието си няма да рискувам да руша,
хармонията, която ти подрежда дните.

Представям си че срещнал си Жената,
която за съпруга си избрал.
Представям си че имаш и децата,
за които да си истински баща.
Представям си и твоите недъзи,
тъй мили във очите на любим човек.
Представям си живота ти - тъй пълен,
тъй светъл, чист и подреден:
Животът, който те е изковал такъв.
Живот, във който нищичко не бих привнесла.

И затова ще те обичам отдалеч.

По пътя ни, най-трудно ни се случва,
да срещнем истински човек.
Но щом очите ви се срещнат-
не можеш да не го обичаш вече.




На прага злите мисли остави
и всички кучета, които
те сподирят и те лаят,
и всички неуспехи и беди
и всичко, от което чувстваш слабост.

От този праг, започва моят свят
във него няма съдници и бирници,
във него с любовта ми си богат-
обичан, неподсъден и разбиран.
И мойте демони-пазители,
отново няма пътя ти да преградят,
защото този свят е наш,
и ти си мой и техен покровител.





Вълните-морните въздишки на морето-
те не забелязват никого.

Самите те - деца на две стихии,
достигат до земята, за да я погалят
и побягват, гонени от
“Този, който не познава себе си”

“Тази, която знае тайните”-
тя ме осинови.От тогава съм сираче.
По сухите друмища на друга бездна
Аз съм скитник.

Босонога вървя и прахта ме обвива,
но погледни очите ми - ще видиш океана
и слънчевите лъчи, играещи
в мълчаливия неспир на вълните.
Ще видиш и тежкия мрак на дълбините,
където обитават тайните на света.

Не се сърди на моето мълчание.
Не съм от тук!

Дете на дълбините,
аз бродя по прашните друмища-
мълчалив силует с морско сини очи
два процепа, зад които …дреме океана.





Забравен остров край брега,
където оставих мечтите си.
Пуст, забравен морски плаж,
където първи път ме срещна Любовта.
Там чакат ни смълчани
щастливи дни.
Усетих дъха им
в първобитното огнище,
за нас от незнайник,
от морски камъни градено.
И вятърът вплете в косите ми
перлени морски вълни,
искрящи вълни, сред които
щастливи се къпахме,
в мойто сребристо среднощно видение:
Нимфа бяла, по лунните лъчи
при мен танцуваща дошла
и със зората отлетяла.





Ти ли си?
Защо ли тихо чукаш
на моята врата?
Сънувала ли съм, че си отиваш
или се връщаш пак?

Вечер е.Отвън листата шумолят,
опръскани от топъл дъжд
и котаракът черно-бял
някъде в дворовете се скита.

Умислена, загледана навън
люлеех се край старата камина
и огънят си шепнеше насън.

В сумрака твойта сянка
плахо влезе, мокра от дъжда.
В очите на избягалото привидение,
видях недоизказана тъга и спомен:
-Да, пазя тихите вечерни думи,
които никой никога не чу
и знаех че ще се завърнеш.

И стаята, пропита с бръшлянов полумрак,
тя те позна и те прие, Величествена нежност.
и мокра лилиевобяла пелерина,
кротко от ръцете ти пое.





Ти скитник дойде,
за малко при мене поспря,
но зовяха те прашните пътища
и прахът по теб те подканяше.

Ти тръгна, без да се обърнеш.

Останах да чакам,
да избродиш своите друмища,
прахът, - да притихне край пътя.

Последните ти стъпки вечно отшумяват,
откакто ти прекрачи прага...и си тръгна.

Мълчаливо те изпратих,
не се опитах да те задържа-
срещу волята ти, никога
не би застанала.
Сторих ти доброто, което можех.
Не те измолих.Не те осъдих.
Оставих всичко, както е…
и ти си тръгна.

Когато тръгна,
аз отворих пред тебе вратата.
Не забеляза сълзите ми в мрака.
Така е по-добре- това е пътят ти
и само в мен задълго ще боли.
Ще преболи и ще замина.Нанякъде.

Ти ще се върнеш някога.
Дали ще има кой да ти отвори?
Дали някой ще запали Огъня за теб?

МОЛЯ СЕ ДА ИМА!

Нека някой посрещне странника!

Сбогом моя най-първа любов!

Нека винаги има някой,
който да посрещне странника,
когото ветровете са гонили,
по прашните друмища!

И този скитник някога е бил обичан-
от две сърца - от майчиното и от мене.




Не е любов да сграбчиш живота на другия,
Не е любов от слабостта си да търсиш подслон
Не е любов да оковаваш някого в чувства,
Не е любов ако е “дай ми да ти дам”.
Не е любов, ако не е изкуство.

Любов е споделеното мълчание
на нечий поглед, който тихо вижда в теб.
Любовта е извор във душата ми:
ако за теб извира - пии със пълни шепи-
че светя с нея, ще ми е достатъчно.
Защото Слабите не са способни на любов...
Защото любовта е даване.

Ний може да се срещнем някога
и тихо ще надникна в тебе –
ако поискаш, ако позволиш,
и, ако душите ни се срещнат
ще имаш всичко, от което
би могъл да си щастлив... за миг.

И този миг отново и отново ще се сбъдва,
когато пак до мене приближиш,
когато си свободен да си тръгнеш-
с един миг по-богат и по щастлив.

Любов в която няма болка, обещания,
нито преструвки, нито чувство за вина,
Любов, в която сбъднатия миг е важен
По правилата на магнита - вечната игра.



Много трудно ще кажа “Обичам те” –
прочети го във мойте очи
и не искай от мен полуистини
и сладникави полулъжи.

Ще се срещаме - ще се разделяме,
нашто време различно тече:
Тъй болезнено истинско в срещите,
а в разделите- небитие.

Ще те нося в сърцето си с нежност,
ще те милвам със мисли и с глас
и нечакан ще спираш при мене ти
и ще отлиташ с любовта ми богат.

И докато душите се търсят,
докато умовете не спят,
и вървиме свободни по пътя си-
Ще намираш пак пътя към мен.





Затръшната врата-
стоя сама във мрака.
Неканен гост във дом,
във който съм живяла.
Никой не отваря-
стоя сама на прага.
Вътре лампите светят сами.
Ще нощувам в градината,
сред мъдростта, скрита
под кората на дърветата.
И ще чакам, с запалена факла,
в безвремието на здрачината
да дойде този,
който ще отвори вратата
и ще ме притегли с глас,
съзвучие от тишина.

Той отпътува и затръшна вратата
и аз като котка ще обикалям наоколо
и ще чакам той да се върне.
и да ме погали.Тихо.
Една ласка в мрака разплискана
бди за мен в мълчанието на листата.





Ако в нозете ти се свре петнисто пале,
или бездомна котка спре на твоя път,
ако безгрижна птица смело те разгледа:
Не ги прогонвай! - с техните очи,
Усмихната, душата ми те гледа.





Обичам те - просто така,
обичам те, без нещо да искам.
Обичам те - просто така,
обичам те, защото те има.

Аз исках да ти дам юздата
на моя черен кон,
но ти не протегна ръка.
Обичам те, въпреки всичко.

Един небесен къс от моето сърце
със себе си завинаги ще носиш.
Това е най-добрия талисман.

Обичам те и мойта синя,
облачна мечта, край теб кръжи,
в безкрая облачен се губи,
трепти в искрите ведри на деня.

Тя, мойта синя, облачна мечта,
моя незрим, щастливо пърхащ образ,
Войн мой, дали ще приютиш?

Нишките на нашите съдби,
един, единствен миг са се допрели
и нека този миг да бъде вечност.
Обичам те.
И любовта ми витае в безвремието-
твоя облачносин талисман.





Затворих очи, станах звездно небе
вечност разстлана над керемидените покриви…
Звездите потрепват от полъха на вятъра
и примижават, галени от времето.
Усещам безкрайността на небето
някъде надолу, навътре в себе си.
Тъмносиня безкрайност.
Сякаш бавно потапяш ръце
във среднощно море.

Безплътна като Вятъра
прокарвам пръсти между атомите.
Тихо галя Вселената, витая сред световете,
извивайки белите мраморни нишки,
на своите мисли и блянове,
в нетленните покои на безвремието.





Разбридвам утрото със отмалели пръсти,
със звън се ронят сребърни звезди.
Там някъде далече, долу в тъмното
невидима душата ми трепти.
Там някъде далече, долу в тленното
душата ми, от бяла скръб не спи.






Ще идвам понякога в твоите мисли,
ще протягам към тебе ръка.
Любовта ми е светла, и ведра и чиста,
тя е хиляди пъти от мен по-добра.
Затова си отивам, но нея - красивата -
ти оставям, и тя - ангел слънчев и бял,
ще бди над съдбата ти като фея-закрилница,
за да имаш някога всичко, което не можах,
което не ми позволи да ти дам.






Родена съм, за да обичам,
родена съм да бъда част от теб,
да бъда образа на твойто щастие
и да те следвам докато го искаш.

Душата ми ожида и те чака,
родена съм да бъда храм на Любовта.
Щастлива бих била, единствено на теб
и твоята любов подвластна.

В това е мойта необятна свобода-
да стана птица и в безкрая
на твоята душа да полетя.
Да бъда с теб във ада или в рая.

Единствено за тебе бих могла
във Храма портите на Красотата
да отворя.

Единствено за тебе бих била
наистина Жена.

Единствено за теб, стоят вратите
винаги отключени.

Единствен ти си пълновластен господар
на щастието и сърцето ми.
И всичко бих направила за теб.

Ти, който покори
и злото и доброто в моя свят.
Ти който идвайки донесе Огъня,
тъй както Прометей на майката Земя.
Ела в безвремието и покоя на душата ми,
в чертозите ми - Храм на Любовта.





В покорството на моето мълчание, търси -
и Вятърът ще погали Водата.
Сред кротките вълни ще ме намериш.

В далечността на твойта цялост,
душата ми те чака,
душата ми те чака във безвремието.

Ти, който рееш се
сред златострунното небе,
с безплътни пръсти си играеш
със лъчите слънчеви
Води ме, любовта ми приеми
за теб и в теб постигнах себе си.
За тебе станах цялата Любов
и цялата на тебе съм отдадена.

Потопи се в синевата на всеприемането-
в въздушната безкрайност на моето мълчание.





Да… трябва просто да забравя
и бурята във мене да утихне.
Ожиданото мое щастие
със паяжини да покрия.
Прости ми мой далечен-
безброй реки текат помежду нас
и твоите разбиращи очи са толкова далече.
Гори и планини, но и зад тях
ликът ти вече се размива
като къдриците на езерна вода.
И пара вдигнала се от земята,
обвива те и ти изчезваш,
и ако стигна някога-
последни стъпки ще намеря.
Последни стъпки, сякаш
дълго си стоял и си ме чакал -
да ме довее точно там съдбата.
Тогава твоите обичащи очи,
невидими - във мене ще останат,
като старинен съд, във който
някога е имало вода.
Прости ми, че покривам с тежък прах
този прекрасен слънчев свят.
Прости ми, че не те дочаках!
Но страх ме е от тъй безбрежна самота
и страх ме е, че няма да се срещнем
под мрачна стряха, сред проливен дъжд,
далеч от всичко, някъде из мъдрата гора,
където времето престава да тече
и миговете се таят из тъмните ъгли,
на остарялата крайпътна стряха.





Въздушна далечност
витая сред лъчите.
Въздушни кълба-
усещам само топлината.
Няма никой
и не съществува.
Само нещо далечно,
в края, на златистия път
ме привлича.





Укротих във мене всички ветрове
и сълзите ми носени от вятъра
почиват в топлата земя.

И възкресих във мене онзи свят
във който като ведър полъх
витае моето мълчание.

Не ми е нужна сила, нито твърдост,
не съм боец и няма да се боря със света.
Родена от любов, любов е пътят ми
и слънчева е мойта самота.





Не можем да сме заедно? - Добре!
- дори без тебе - твоя ще остана.
В прегръдките на облачно небе,
немилвана, оставам да те чакам.
Със синьото на моите очи
небето ще ти се усмихва
и с ласкавите пръсти на жена,
ще се заплита вятърът в косите ти.
Ще бъдеш сам и няма да си сам,
защото любовта ми ще те следва,
и с всичко до което се допреш,
ще те докосвам със стаена нежност.





Аз чувам твоето дихание, Обичана
Аз чувам музика.
Аз чувам вятъра, Обичана-
чувам самотна цигулка.
Звездите те търсят, Обичана.
Бързай, Красота,бързай! -
донеси светлина - тук е мрачно.
Някъде далече има бал,
не закъснявай за него, Обичана!
Аз съм самотник, Обичана,
аз съм лешояд.
Пази се от мене, Обичана,
пази се от мене.





Гларус мой непомилван,
зареян високо в небето,
свободен и неразлюбен,
безрасъдно отнесъл сърцето ми.

Ти кацна на кол от таляна,
запленен от чародейството на мрежите,
от острия дъх на морето
и самотните рибари надвесени,
над дарбения улов на водите -
рибата пелтечеща в ръцете им.

В сивотата на хладната сутрин,
ти постоя и внезапно отлитна –
зарея се сред въздушните пластове,
запечатал птичия поглед в душата ми.






Златоткана нощ в
безмълвието на небесата.

Бледнеещи звезди
сред утринния здрач.

Умислена следобедна луна
през лятото.

Това съм аз.

В обятията ти трепти една алюзия,
облечена във женска плът.
Една вселена от неведоми видения,
един съсъд на вечната, нетленната любов.





За болката в която се удави моя свят,
за сълзите в постелите погребани,
за самотата със която ме обви,
не аз, животът ще те възмезди.

За клонките прекършени в
градината на нашто щастие,
за стъпките, с които си отиваше,
за тъжните звезди на победени блянове,
за вярата ми в любовта, която поломи:
Ще се превърне мойто минало във твое бъдеще
за да познаеш страданието, което ми дари.





Времето боли, когато теб те няма
и стара вещица в съзнанието ми крещи,
и злобен вятър от горчиви мисли,
покоя ми отне и от съня ми ме лиши.

И мразя се , защото любовта ми,
ми отне и радостта и гордостта ,
и вече малките, обикновените неща
без теб не носят радост.





Търся следите ти сред пясъци,
разрошени от вятъра.
Морето гледам през чужди очи-
мрачно, смълчано море,
мълчанието на разрушеното след буря.

Кехлибарени мигове-
тайнствена "Фата Моргана"
изплува сред студените морски води
и се смълча сред облаците.
Кехлибарено златиста вечност
докосна душата ми. Само за миг.

И отново всичко е същото:
морето неразбрано шуми
и дивите гларуси
си играят на вятъра.






На баща ми

В прохладното спокойствие
на твоето присъствие
се скривам от враждебните
погледи на света.

Тъгата, полузаровена
в безпокоя на очите ти
изплува, капка вечност в мен
и ме отклонява от грешките.

Заради прегръдката, с която
Ме изтръгна от бурите,
Заради тревожната грижа
В забързаното ти мълчание

За хубавото и за лошото:
Винаги ще те обичам!





Вървя по безмълвните улици,
край мен кръжи полуздрача
спокоен, останал за мигове сам
отпивам топлото дихание на тъмнината.

Спокойно разговаряй с тъмнината,
не се страхувай- тя е приятел.
Тя - мразена и обичана - не лъже,
тя е призрак на честен приятел.





Зад потока от мисли
се усмихваш стаен,
като тиха поличба-
ще се срещнем отново.
Във живота ми стегнат и подреден
ти подпали пробуждане ново.
И забравена вяра, че си нейде роден
ме залива със обич сурова.





Любов - стоманено мълчание,
неписан очерк на отминали мечти
…от старо време.

Любов - възкръснало дихание,
на древен огън готов отново да гори
…във мене.

Любов, нетленност през животите преминала,
разпъваща душата ми със властен зов
и мъката и болката отричаща.
Любов, която шепне твойто име
и властно тропа на портите на моя свят.

Любов, ако пребъдваш в вечността,
ако си моя спътница от древността,
ако сърцето ми е прокълнато
отново и отново да обича
пред теб, във твоя храм ще коленича-
ще бъде храм самия мой живот.






На моя син

Мъничък мой,
аз виждам твойта свобода в очите ти,
и твоя неизминат път и твоята съдба,
разстелени пред теб.
И ти си толкова различен и голям,
там някъде напред във времето,
а твойте първи стъпки, бяха в моето сърце,
и твоя дълъг път започна в мен.
Сега върви, бъди свободен, силен и добър
Мъничък мой, мое обичано дете.





Аз нося в мене звездна тишина,
във мене нося есенните облаци
и залезът мълчи в очите ми.
Притихналата красота
на облаковобяло щастие.






На майка ми

Обичам те, приятелко на вятъра,
една и съща сянка
на безброй превъплъщения.
Обичам те…
Изменчива, жестока и добра,
във твоето сърце таят се бури.
Надигат се и стихват
в загадъчния ритъм на вулканите…

Разпръскваш се и ставаш друга.

Надникнала за миг от мойто детство -
Такава - ще те помня винаги.





И ако някога поискаш - ще се върна,
ако ме мразиш – ще те следвам отдалеч,
ако презираш слабостта ми да си тръгна,
невидима край тебе ще кръжа,
докато всичко в мене стане слънце,
докато всичко в мен изпепели в любов.
Тогава всичко ще ти завещая
и тихо ще напусна твоя свят.





Къде си, Дон Кихот?

Дон Кихот – вълни подхвърлят ръждясала,
старинна шпага, разливайки се по брега.
Това е Дон Кихот – самотникът.
Той не е нито от тези, които са преди,
нито от тези, които са сега –
единственият посетител във
своя тъй прекрасен свят.
Той не е като вълните, стемглаво
блъскащи се и после връщащи се,
и пак и пак, без да знаят защо. Просто така.
Той не е част от вълните, безволно лутащи се
И подвластни на чужди и далечни ритми.
Идват, други си отиват…и сякаш няма никой.
Вълните. Те бързат да завършат своя път
и уморени-да сторят път на други.Безбройни са.
Те са ,но погледнеш ли зад тях -
Те само са били, но истински не са живели
И вълната идваща след тях ще изтрие спомена
и ще погълне пяната - нетрайна красота,
оставена с завет да бъде вечност.
А Дон Кихот – самотникът,
ръждясалата сред прибоя шпага,
подхвърляна от слепите вълни,
живее в свят за който сред вълните няма място.
Но всеки бил е по своему щастлив
и според както може – свойто е получил.
Всеки бил е по своему щастлив,
но неразбрал това в небитието е отишъл.
Там далече немите вълни
подхвърлят стара шпага,
по пясъчен самотен бряг.




Във твоя свят – неясноти,
мъгляви сенки на понятия,
сред празния здрач,
няма пътека към мене.
Ти познаваш само източния вятър
с надиплени прускосини поли.
Топлия бриз, накъдрил в себе си
златисти, слънчеви лъчи
за тебе е неведома пустиня.
Прощавай!
Невидима около тебе ще кръжа,
неведома за тебе –
любовта ми ще те пази.
Само случаен полъх,
разрошени от вятъра листа
ще издават притихналото ми присъствие.
Струя топъл въздух, притихващо стенание –
еднакво и съвсем до теб и всъщност във безкрая.
Една малка птичка, кацнала за миг
в твоите длани и неусетно отлетяла.
Тя те обичаше… и ти вярваше.
Сега тя се рее в простора.

Самота. Пред теб по пътя
чаткат призрачни копита.
Ти ще тръгнеш да я търсиш,
нея, малката птичка,
приютила се в твоите длани.
Когато обходиш вселената, тя ще се върне.
Жълти есенни листа
и тъжен и безмислен дъжд.
Тя отлетя, навикана от есенния вятър.
Празнота, в която едно мигновение
виси в безвремието на душата ти,
празнота, в която едно мигновение
е твоят път към безкрая.
Миг обвит в бяла пара.
Но ти никога няма да забравиш
онова особено усещане за доверие,
граничещо с илюзия в необозримостта си.
И любовта – невидимо присъствие,
очи – две странни бездни,
очакващо мълчание, което казва всичко,
мълчание, затаило целия шум на земята.
Доброта, която
не можа да понесеш и се отвърна.
Тя си отиде. Но остана същата
– две очи - две странни бездни
и топло черно мълчание.
Те са в теб, едно мигновение,
което те чака.
Моля те не заспивай!
Не заспивай в сивотата,
не умирай в сумрака!



Събрах изстраданото си присъствие,
събрах живота си в вързоп от стара дреха.
И отново гълчащи, калните пътища
протягат към мене свойте мокри ръце.
И оттук си отивам.

НЯКЪДЕ СЕ РУТИ СТАРА СТРЯХА
И ГЪЛЪБИТЕ ТЪЖНИ ОТЛЕТЯХА
ОТ МОЯ ИЗОСТАВЕН ДОМ.

Ще ме приемеш ли Гора,
приют на мойте мисли
и тихото ми съзерцание?

Ще приемеш ли скиталеца,
със одеание от пясък,
с неизбродена морска душа?





Да бе сърцето ти от камък,
не би на мъката ми устояло.
Да бе сърцето ти камбана,
сред този ураган от страсти би кънтяло.
Да бе сърцето ти от лед сковано,
от огъня на любовта ми би пламтяло.
Единствено ако го няма,
разбирам твоето мълчание!





Очите ми са пълни със мечти-
с това съм жива!
Сърцето ми е пълно със любов-
с това съм жива!
И разумът ми лута се сред хаоса без страх.
С това съм жива и … това съм аз:
Душата ми нетленна и красива-
Нов свят в света, нов хаос във безкрая,
Нова звезда в галактика без име,
Още една врата в подножието на Рая.
Това съм аз: Приятно ми е да се запознаем!






Душата ми разплакана стои
пред нея – пусто огледало.

Сред слънчевия зной е пустота.

Какво има зад нищото?
Коя съм аз?Къде съм?

Нима и аз съм Нищо,
разтворено в безкрая?

Тишина и кадифено топъл мрак.

Душата ми разплакана стои
втренчена във пусто огледало.





Навън е тихо.
Само вътре в мен,
като във мрачна кула
по стълбите се качва
Музика.
Едно самотно виолончело
ту плаче, ту е ураган.





Тъмнината с нежни пръсти
повдигна прашното покривало,
на рояла старинен в душата ми
И засвири. Тихо, сякаш
сами облаците свиреха.





Като бял дим ще се вдигна нагоре,
ще се вдигна високо в небето.
Като дим ще се разпилея,
за да дам по малко на всекиго.
Като дим в небето ще се разпилея,
за да дам по нещо на всекиго.





Бяло, бяло, бяло, тихо.
Сами, като в окото на тайфуна.
Спокойствие и снежна тишина
са вътре в нас-във теб и мене.
Душата ми се слива със снега
и със едно щастливо куче
и става тиха, бяла равнина
безбрежна, приглушена, няма.




Харесва ми дъха на вечност и тихата ти красота
и мигновението в което разтваряш своята душа.
Харесва ми морето – мъдрото, обляло пясъка с поклон
и призовало те във дълбините си със властен зов.
С една едничка думичка - ЛЮБОВ

Ако са твои-браво,нямам думи!Ще трябва пак да влизам в твоя блог,за да си ги препрочитам! Бъди винаги влюбена и усмихната!

super iakiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiii

Ако наистина са твои,са страшно добри.Не всеки има тази дарба,да пише стихове,в които да има смисъл.Продължавай в същия дух! Бъди винаги влюбена,защото любовта ни поддържа живи! : )